Понякога най-тежките въпроси звучат най-обикновено.
„А при теб какво следва сега?“
„Имаш ли план?“
„Накъде се виждаш след няколко години?“

Хората рядко го питат с лошо. Това е учтиво любопитство, част от ритъма на разговорите. Но за този, който не носи в джоба си подредена диаграма с цели и срокове, въпросът понякога звучи като изпит, за който не си знаел, че трябва да учиш. Ние сме свързали посоката със стойността, сгрешили сме да вярваме, че бъдещето трябва винаги да е по-остро, по-високо, по-ясно.

И така се научаваме да се преструваме, че имаме план. Дори когато имаме само усещане. Само контур. Само тих вътрешен глас, който още се променя.

Аз също съм била там.
Правих списъци, moodboards, цели, графици. Мислех, че ако подредя бъдещето добре, ще се спася от несигурността. Че ако картината е достатъчно ясна, тревогата ще си тръгне. Но истината е, че един „перфектен план“ често ни заключва вътре в човека, който сме били, когато сме го писали. Плановете изглеждат като контрол. А понякога са просто страх.

И има огромно, тихо облекчение в това да си признаеш: „Не знам.“
Не като загуба.
А като живот.

Защото може би двадесетте и тридесетте ни не са дълъг, стабилен път нагоре. Може би са колекция от опити. Малки експерименти. Смяна на посоки.
Може би смисълът не идва от „постоянство“, а от честност.

Най-прекрасните неща в живота ми се появиха не в резултат от план, а в паузите. В онези дни без очаквания. В „нека просто опитам“. В любопитството, а не в стратегията.

Понякога най-важната година не изглежда впечатляващо. Няма повишение, няма големи покупки, няма щедри „резултати“. Има вътрешни разговори. Осъзнавания. Меки промени, които никой не вижда отвън, но които променят всичко отвътре.

Ние обаче сме научени да ценим само видимия успех.
А тихият?
Този, който расте под кожата?

Той често остава незабелязан.

И може би точно тук се ражда свободата да нямаш петгодишен план.

Не бягство.
Не хаос.
А доверие.

Доверие, че можеш да се адаптираш.
Че можеш да се промениш.
Че версията на теб след две години може да иска различни неща – и това не е провал, а развитие.

Петгодишният план предполага, че желанията ни са стабилни. Но хората растат.
Понякога най-смелото, което можем да направим, е да си позволим да не знаем. Да оставим пространство за онова, което тепърва ще разбираме за себе си.

Аз вече не питам „Какво искам да постигна?“.
Питам: „Как искам да се чувствам?“

Спокойна?
Любопитна?
Творяща?
Топла?
Жива?

Когато планираш през усещането, а не през титлата, животът престава да бъде проект. Става пространство. Става дом.

И ако някой ме попита какъв е петгодишният ми план?

Ще кажа честно:
Да остана любопитна.

Любопитството води по-далеч от амбицията.
То не изисква да знаеш.
Само да бъдеш будна.