Понякога се питам дали любовта към живота ни има общо с това какво притежаваме или с начина, по който го виждаме. Дълго време си представях, че ще дойде един момент, в който всичко ще си дойде на мястото – стабилна работа, смислена връзка, дом, който изглежда точно както трябва, и версия на мен, която е уверена и спокойна. Мислех си, че когато „стигна дотам“, любовта към живота ми ще се появи естествено, без усилие. Но истината е, че тя не идва така. Не ни чака на финала на целите ни. Тя се изгражда бавно, на парчета, точно докато живеем в хаоса и непредсказуемостта на обикновените дни.

Може би затова е толкова трудно. От малки ни учат, че животът трябва да се обича, когато постигнем нещо – следващото ниво, следващата версия на себе си, следващата отметка в списъка. Свикнали сме да вярваме, че любовта към живота се печели. Ами ако тази версия никога не дойде? Ами ако човекът, който сме сега, е единственият, с който разполагаме? Дълго време се съпротивлявах на тази мисъл, но напоследък започвам да я виждам по различен начин. Може би да обичаш живота си означава да го погледнеш точно такъв, какъвто е, без да чакаш бъдещ момент, който да го направи „достатъчен“.

Осъзнах колко много от живота се случва в малките, незабележими моменти. Миризмата на въздуха след дъжд. Съобщение от приятел, което не казва нищо особено, но ти напомня, че си обичан. Приготвянето на вечеря, дори когато пак е нещо съвсем обикновено. Дълго време мислех, че тези моменти не се броят, че са просто запълване между „истинските“ събития. Но може би точно те са доказателството, че животът се случва. Любовта към дните ни не идва от големите, драматични преживявания, а от това да забележим малките детайли и да си кажем: това е моето. Това е моят живот.

И все пак, не е лесно. Има дни, в които виждам само това, което нямам. Големите етапи, които при другите сякаш се случват без усилие. Частите от живота ми, които изглеждат застинали, объркани или несигурни. Да обичаш живота си, когато е точно там, където не искаш да бъде, може да се усеща почти невъзможно. Но може би точно тук е истинската работа – не в това да се насилваш да бъдеш благодарен, а да се запиташ какво все още си струва да бъде обичано. Нещо толкова малко, че би ти липсвало, ако изчезне. Любовта често започва тихо – като шепот, който ти казва да обърнеш внимание.

Мисля си, че една от най-трудните части е да простиш на живота си, че не изглежда така, както си го представял. Израснали сме с ясни представи как трябва да изглежда „успешният“ живот. И когато нашият не се вписва в тях, лесно решаваме, че нещо не е наред. Ами ако нищо не е счупено? Ами ако любовта към живота означава да пуснеш версията, която си мислел, че ти трябва, и да започнеш да виждаш красотата в тази, която вече имаш?

Имаше време, в което вярвах, че трябва да заслужа собственото си одобрение. Че първо трябва да постигна определени неща, за да си позволя да се отпусна в живота си. Сега се чудя дали не ни е позволено да обичаме живота си дори когато е недовършен. Дори когато не сме напълно сигурни. Може би любовта към живота не означава постоянно щастие, а достатъчно присъствие, за да забележиш моментите, в които си добре.

Опитвам се да се фокусирам повече върху моментите, отколкото върху голямата картина. Голямата картина почти винаги изглежда непълна. Но в малките моменти животът е по-мек. Един дълъг разговор с приятел. Разходка, в която слънцето топли раменете ти. Те не променят живота ми драстично, но ми напомнят, че той се случва сега, а не в бъдещата версия на мен, която все чакам.

Може би да обичаш живота си означава да създадеш малки ритуали, които те заземяват. Да готвиш по-бавно. Да запалиш свещ вечер. Да пуснеш музика, докато миеш чиниите. Малки жестове, които казват: тук съм, присъствам, избирам този момент. С времето тези моменти се натрупват и обикновените дни започват да приличат на дом.

Мисля, че любовта към живота е неразривно свързана с любовта към себе си – не лъскавата, мотивационна версия, а честната. Да бъдеш на своя страна, дори когато не си сигурен накъде отиваш. Да не чакаш следващата версия на себе си, за да се почувстваш достатъчен.

Забелязвам колко често недоволството ми идва от сравняване. Винаги има някой, който изглежда, че живее „по-добре“. И е лесно да си помислиш, че ако имаше това, и ти щеше да обичаш живота си. Но знам, че това не е вярно. Любовта към живота не идва от по-добри обстоятелства, а от усещането, че собственият ти живот е достатъчен.

Има дни, в които искам повече. Повече смисъл, повече движение, повече яснота. Но може би това желание не означава, че не обичам живота си. Може би означава, че го обичам дори с въпросите, дори с незавършените части. Ако чакаме всичко да е наред, може никога да не започнем да живеем истински.

Напоследък си казвам: това е моят живот. Не бъдещият. Не нечия чужда версия. Този. И дори да е несъвършен, мога да избера да го обичам. Защото любовта, май, не е толкова в живота, който изграждаме, колкото във вниманието, което му даваме.