• Начало
  • Начин на живот
    • Здраве
    • Книги
    • Coffee Talk
    • Дом
    • Устойчив живот
  • Деца
    • Бременност
    • Бебе
    • Детско развитие
    • Родителство
    • Почивка с деца
  • Пътувания
    • Опознай България
    • По света
  • Мода
  • Рецепти
  • За мен
  • Магазин

MissKostadinova

facebook youtube instagram tiktok

 


В края на всяка година спирам за малко. Без шум, без равносметки тип „успехи и провали“, без натиск за ново начало. Сядам и правя нещо вече няколко години подред – своя vision board за следващата година.

Започнах през 2021 г. И оттогава – всяка година – почти всичко, което съм включвала, по един или друг начин се е случвало. Не винаги точно както съм си го представяла. Не винаги в рамките на същата година. Но винаги като резултат от ясно насочено внимание, желание и последователни избори.

Vision board не е магия

Важно е да го кажа още в началото: не вярвам, че vision board-ът е вълшебна формула. Не е достатъчно да залепиш снимка и да чакаш животът да я сбъдне вместо теб.

Това, в което вярвам, е силата на фокуса.

Когато ясно си дал име на това, което искаш, когато го виждаш ежедневно, когато го усещаш като възможно – започваш да мислиш, действаш и избираш различно. Несъзнателно подреждаш живота си така, че да се движиш в тази посока.

Как започна всичко – 2021 г.

През 2021 г. нямах деца. Не бях майка, не знаех какво ме очаква. И въпреки това, на първия ми vision board имаше образи на семейство, деца, дом, спокойствие.

Не съм си представяла конкретни сценарии. По-скоро чувства – топлина, стабилност, принадлежност. Днес, когато погледна назад, осъзнавам, че и двамата ми сина са присъствали там много преди да се появят в живота ми. Като идея. Като желание. Като вътрешна готовност.

Любов, партньорство и „ние“

Годежът ми също беше част от моите визуализации. Не под формата на пръстен или дата, а като сигурност, партньорство и усещане за екипност.

Vision board-ът не ми „донесе“ връзка. Той ми помогна да разпозная какво искам и какво не искам. Да остана вярна на себе си, вместо да правя компромиси от страх или нетърпение.

Пътуванията – винаги част от таблото ми

Всяка година включвам и пътуванията. Градове, държави, малки бягства, големи мечти. Интересното е, че почти всяко място, което съм поставяла на vision board-а си, рано или късно съм посетила.

Не защото съм го „пожелала достатъчно силно“, а защото съм започнала да го възприемам като реалистична възможност, а не като далечна фантазия. И когато възможността се е появявала – съм я разпознавала.

Домът – дългосрочна визуализация

Покупката на жилище беше на моите vision boards години наред. Понякога като конкретен интериор, понякога само като дума: дом.

Това не се случи изведнъж. Но докато беше част от фокуса ми, всички по-малки решения – финансови, професионални, житейски – започнаха да се подреждат около тази цел. И когато най-накрая стана реалност, осъзнах, че нищо не е било случайно.

Академично и професионално развитие

Винаги съм включвала и работата си – образованието, развитието, посоката, в която искам да вървя. Не като конкретна позиция, а като усещане за смисъл, стабилност и увереност.

Vision board-ът ми помагаше да не се изгубя, дори в периоди на умора, майчинство или несигурност. Да си напомня, че тази част от мен също има значение.

Защо всяка година постигам това, което визуализирам?

Защото всяка година си позволявам да искам ясно.

Vision board-ът ме учи да бъда честна със себе си. Да видя какво наистина искам – не това, което „трябва“, не това, което е модерно или очаквано. И когато имаш ясно желание, започваш да му даваш пространство в живота си.

Това не е магия. Това е концентриране на вниманието. А там, където е вниманието, там отива и енергията.

Защо ще продължавам да го правя

За мен vision board-ът не е списък със сбъднати мечти. Той е компас.

Всяка година ми напомня коя съм, какво ценя и накъде искам да вървя – дори когато пътят не е прав и ясен. И точно затова ще продължа да го правя. Не защото ми гарантира резултати, а защото ме държи свързана със себе си.

А понякога това е най-важното.

Как се прави vision board – моят начин

През годините съм пробвала различни варианти, но стигнах до извода, че най-работещият начин е и най-опростеният. Vision board-ът не трябва да бъде перфектен, а честен.

1. Започвам с равносметка, не с желания
Преди да мисля за следващата година, винаги си задавам въпроса: Как се чувствам в момента?
Какво ми тежи, какво ми липсва, какво искам да запазя. Това ми помага да не визуализирам неща от навик, а от истинска вътрешна нужда.

2. Избирам теми, не списък със задачи
Обикновено разделям vision board-а си на няколко основни посоки:
– семейство и личен живот
– здраве и вътрешен баланс
– дом и материална стабилност
– работа, образование и развитие
– пътувания и преживявания

Така всичко остава в баланс и нищо не доминира за сметка на друго.

3. Работя с образи, които носят усещане
Не търся „идеалните“ снимки. Търся онези, които ме карат да спра, да усетя нещо в тялото си, да си кажа: това е.
Понякога това е снимка, понякога дума, понякога само цвят или атмосфера.

4. Добавям думи, които искам да живея
Всяка година включвам и няколко думи – не цели, а състояния.
Спокойствие. Лекота. Сигурност. Радост.
Те ми напомнят как искам да се чувствам, дори когато денят не върви по план.

5. Правя го сама и на спокойствие
Vision board-ът е личен процес. Не го правя на бързо и не го споделям веднага. Давам си време да усетя дали всичко на него наистина е мое.

6. Поставям го на място, което виждам често
Не за да го „гледам постоянно“, а за да ми напомня тихо накъде съм тръгнала. Понякога дори не го осъзнавам, но той е там – като фон на ежедневието ми.

Най-важното, което научих

Vision board-ът не работи, ако го използваш като списък с желания към Вселената. Той работи, когато го използваш като инструмент за фокус.

Всяка година досега съм постигала това, което съм визуализирала – не защото е било магия, а защото съм избирала да насоча вниманието си натам. А вниманието, подхранено с желание и действие, променя живота много по-сигурно от всякакви ритуали.


Усмивки,
Мая

Сподели
Tweet
Pin
Сподели
Няма Коментари

 


Костенурката Дъхинка

Имало едно време в една далечна гора чудна детска градина за животни. През деня животните я посещавали с голямо вълнение, защото научавали интересни неща за света, който ги заобикалял, а и се срещали с техните приятели там. На градина ходела и малката костенурка. Тя била още с тъничка черупка и много срамежлива. Другите животни я наричали Дъхинка, защото понякога дишала странно- тихо и свистящо, когато се притеснявала или се уморявала от игрите навън.

Дъхинка често отсъствала от горската детска градина, особено през студените месеци и децата свикнали да не я виждат често. В дните, в които била там, винаги носела със себе си малко вълшебно устройство, което бухълът Мъдросов бил измайсторил за нея. То било красиво- със синьо стъклено камъче и малки листенца по дръжката. Вълшебното устройство предизвиквало голямо любопитство сред децата в групата й.

- Дай да го пробвам!- писукала мишчицата Боязливка.
- Може ли да го задържа?- питало зайчето Клепоушко.
- Това свири ли?- чудела се катеричката Кики.

А Дъхинка, макар и мила, го криела в черупчицата си и знаела, че трябва да го пази, защото помагало само на нея.

Дъхинка била тиха. Обичала да рисува цветенца в тетрадката си и да гледа през прозореца как вятъра люлее клоните на дърветата. Понякога се чувствала самотна, не защото никой не искал да играе с нея, а защото никой не знаел какво е да имаш дъх, който свири. А някои от животните, без да искат да бъдат лоши, я наричали „свирещата костенурка“. Това много я натъжавало. Прибирала се в черупката си и стояла на пейката, докато другите играели на криеница.

Един ден, докато рисувала върху едно паднало листо, катеричката Кики отишла при нея и я попитала:

- Защо не играеш с нас?
- Понякога се изморявам.. и ми става трудно да дишам.- прошепнала костенурката Дъхинка.
- И тогава използваш вълшебното устройство, нали?- усмихнала се Кики. Дъхинка кимнала.

Тогава Кики казала нещо, което Дъхинка никога нямало да забрави:

-Това не е странно! Това е твоята специална вещ! Всеки герой има нещо свое- меч, перо, лък със стрели, магическо семенце или дори чизми. Твоето е въздухопомагащо свистунче! То ти помага да си силна!

Костенурката погледнала с изумление. Никога не била си помисляла, че може би е супер герой. На следващия ден Кики разказала на всички в групата за вълшебното свистунче. Разказала им как то не е играчка и как помага на Дъхинка да диша като истинска героиня. Животните слушали в захлас. Вместо да взимат свистунчето, те започнали да го пазят. Когато костенурката се изморявала, те измисляли по- тихи игри. За първи път Дъхинка не стояла сама. Всички я канели да играе и да се смее с тях, а тя вече не се притеснявала.

Зимата минала. Горската детска градина отново се напълни с деца и смях, а Дъхинка вече имала приятели. Понякога все още свирела с дъха си, когато се умори, но всички се усмихвали и я подкрепяли. А тя най- накрая разбрала нещо важно: „Различното не те прави сам. Понякога точно то те прави този, който носи светлина в групата.“

Автор: Мая Костадинова- Стойнова

Сподели
Tweet
Pin
Сподели
Няма Коментари


 Понякога се питам дали любовта към живота ни има общо с това какво притежаваме или с начина, по който го виждаме. Дълго време си представях, че ще дойде един момент, в който всичко ще си дойде на мястото – стабилна работа, смислена връзка, дом, който изглежда точно както трябва, и версия на мен, която е уверена и спокойна. Мислех си, че когато „стигна дотам“, любовта към живота ми ще се появи естествено, без усилие. Но истината е, че тя не идва така. Не ни чака на финала на целите ни. Тя се изгражда бавно, на парчета, точно докато живеем в хаоса и непредсказуемостта на обикновените дни.

Може би затова е толкова трудно. От малки ни учат, че животът трябва да се обича, когато постигнем нещо – следващото ниво, следващата версия на себе си, следващата отметка в списъка. Свикнали сме да вярваме, че любовта към живота се печели. Ами ако тази версия никога не дойде? Ами ако човекът, който сме сега, е единственият, с който разполагаме? Дълго време се съпротивлявах на тази мисъл, но напоследък започвам да я виждам по различен начин. Може би да обичаш живота си означава да го погледнеш точно такъв, какъвто е, без да чакаш бъдещ момент, който да го направи „достатъчен“.

Осъзнах колко много от живота се случва в малките, незабележими моменти. Миризмата на въздуха след дъжд. Съобщение от приятел, което не казва нищо особено, но ти напомня, че си обичан. Приготвянето на вечеря, дори когато пак е нещо съвсем обикновено. Дълго време мислех, че тези моменти не се броят, че са просто запълване между „истинските“ събития. Но може би точно те са доказателството, че животът се случва. Любовта към дните ни не идва от големите, драматични преживявания, а от това да забележим малките детайли и да си кажем: това е моето. Това е моят живот.

И все пак, не е лесно. Има дни, в които виждам само това, което нямам. Големите етапи, които при другите сякаш се случват без усилие. Частите от живота ми, които изглеждат застинали, объркани или несигурни. Да обичаш живота си, когато е точно там, където не искаш да бъде, може да се усеща почти невъзможно. Но може би точно тук е истинската работа – не в това да се насилваш да бъдеш благодарен, а да се запиташ какво все още си струва да бъде обичано. Нещо толкова малко, че би ти липсвало, ако изчезне. Любовта често започва тихо – като шепот, който ти казва да обърнеш внимание.

Мисля си, че една от най-трудните части е да простиш на живота си, че не изглежда така, както си го представял. Израснали сме с ясни представи как трябва да изглежда „успешният“ живот. И когато нашият не се вписва в тях, лесно решаваме, че нещо не е наред. Ами ако нищо не е счупено? Ами ако любовта към живота означава да пуснеш версията, която си мислел, че ти трябва, и да започнеш да виждаш красотата в тази, която вече имаш?

Имаше време, в което вярвах, че трябва да заслужа собственото си одобрение. Че първо трябва да постигна определени неща, за да си позволя да се отпусна в живота си. Сега се чудя дали не ни е позволено да обичаме живота си дори когато е недовършен. Дори когато не сме напълно сигурни. Може би любовта към живота не означава постоянно щастие, а достатъчно присъствие, за да забележиш моментите, в които си добре.

Опитвам се да се фокусирам повече върху моментите, отколкото върху голямата картина. Голямата картина почти винаги изглежда непълна. Но в малките моменти животът е по-мек. Един дълъг разговор с приятел. Разходка, в която слънцето топли раменете ти. Те не променят живота ми драстично, но ми напомнят, че той се случва сега, а не в бъдещата версия на мен, която все чакам.

Може би да обичаш живота си означава да създадеш малки ритуали, които те заземяват. Да готвиш по-бавно. Да запалиш свещ вечер. Да пуснеш музика, докато миеш чиниите. Малки жестове, които казват: тук съм, присъствам, избирам този момент. С времето тези моменти се натрупват и обикновените дни започват да приличат на дом.

Мисля, че любовта към живота е неразривно свързана с любовта към себе си – не лъскавата, мотивационна версия, а честната. Да бъдеш на своя страна, дори когато не си сигурен накъде отиваш. Да не чакаш следващата версия на себе си, за да се почувстваш достатъчен.

Забелязвам колко често недоволството ми идва от сравняване. Винаги има някой, който изглежда, че живее „по-добре“. И е лесно да си помислиш, че ако имаше това, и ти щеше да обичаш живота си. Но знам, че това не е вярно. Любовта към живота не идва от по-добри обстоятелства, а от усещането, че собственият ти живот е достатъчен.

Има дни, в които искам повече. Повече смисъл, повече движение, повече яснота. Но може би това желание не означава, че не обичам живота си. Може би означава, че го обичам дори с въпросите, дори с незавършените части. Ако чакаме всичко да е наред, може никога да не започнем да живеем истински.

Напоследък си казвам: това е моят живот. Не бъдещият. Не нечия чужда версия. Този. И дори да е несъвършен, мога да избера да го обичам. Защото любовта, май, не е толкова в живота, който изграждаме, колкото във вниманието, което му даваме.

Усмивки,
Мая

Сподели
Tweet
Pin
Сподели
Няма Коментари


 Има една особена болка, която идва, когато израстваш извън версията на живота, която си градила толкова старателно. Това чувство не е точно скръб, но тихо пулсира някъде във фона на ежедневието ти — в моментите, когато нещата, които някога са били важни, започват да звучат безсмислено; когато целите ти вече не те вълнуват; когато не си прегоряла, но сякаш не ти пука достатъчно. Не е точно депресия. По-скоро е дезориентация. И за много хора — особено в средата на 20-те, късните 20 или ранните 30 — това е тихата емоционална истина зад фразата „чувствам се изгубена“. Но какво, ако това „изгубване“ не е провал да намериш себе си, а началото на това да го направиш по правилния начин?

Израстваме в култури, които боготворят яснотата. Яснотата е продуктивна. Яснотата може да се монетизира, измери и превърне в съдържание. Тя те прави по-лесна за разбиране на вечеря и по-лесна за споделяне в социалните мрежи. И когато изчезне — когато връзката вече не пасва, когато работата те стяга в гърдите, когато апартаментът, който си искала толкова много, започне да изглежда като декор — изпадаме в паника. Търсим нов етикет, нова цел, нова структура, която да ни закрепи. А понякога най-важното, което можем да направим, е да си позволим да останем „изгубени“. Без етикет. Без позициониране. Разпаднати за известно време. Защото истинското себепознание е бавен, ненадминат процес. И чувството на изгубеност може да е първият знак, че най-после си спряла да играеш нечия друга представа за добър живот.

Това важи още повече за хората, които цял живот са били „отговорните“. Хората, изградили самоличността си около компетентност, амбиция и нуждата да държат всичко под контрол. Високо функциониращите възрастни, които никога не са имали лукса да се разпаднат, защото винаги е имало някой, който разчита на тях. За тях чувството на изгубеност изглежда като слабост, като че ли провалят нещо, което някога са умеели отлично. Но в психологията този период има име: „мораториум“ — необходима пауза на идентичността, момент на преоценка след твърде ранно влизане във фиксирана роля. Според Ерик Ериксън това е напълно нормална част от зрелия живот. Не срив. Не дефект. Рестарт. Възможност да си зададеш по-добри въпроси.

Какво бих избрала, ако не се опитвах да впечатля никого? Как би изглеждал животът ми, ако не бях зависима от яснота? В какъв човек се превръщам — и харесвам ли я? Обикновено не ни дават разрешение да си задаваме тези въпроси, освен ако не сме в криза. Но те често се промъкват тихо: в нежеланието към график, който някога си обожавала; в неспособността да завършиш книга; в скуката от собствената ти история. Хронологията вече не ти пасва, а метриките за успех започват да звучат като нечие чуждо домашно. Започваш да желаеш неща, които още не можеш да назовеш. И когато се опиташ да го обясниш, хората се тревожат. Казват ти да намериш нещо стабилно, да се върнеш към познатото, да не мислиш толкова. Но истината е, че вече си надраснала човека, който е живял в този по-стар живот. И загубата на идентичност не е проблем — тя е пътят.

Ироничното е, че почти всички хора, на които се възхищаваме, са преминали през същото междинно пространство. Джоан Дидион в ранните си 30 взима отпуск, за да разбере в какво всъщност вярва. Тони Морисън публикува първия си роман на 39. Грета Геруиг започва да пише и режисира след дълъг период, в който казва, че е изгубена. Дори Ема Чембърлейн говори открито за нуждата да се отдалечи от всичко, което е създала, за да открие коя е тя. Поуката не е, че преоткриването е красиво. Поуката е, че хората, които най-много ценим, често първо е трябвало да се изгубят.

И въпреки това се страхуваме ужасно, когато нямаме посока. Патологизираме неподвижността. Третираме объркването като дефект в системата, а не като знак, че системата вече не ни подхожда. Особено във „уелнес“ културата — където дори изцелението е стратегия за бранд. Очаква се да оптимизираш нервната си система, да изкорениш лимитиращите вярвания и да „манифестираш следващия си сезон“, докато изглеждаш сякаш всичко е под контрол. Ами ако не е? Ами ако не искаш да манифестираш нищо? Ами ако си уморена от идеята за непрекъсната яснота на целите си? Ами ако просто искаш да бъдеш?

Чувството да се изгубиш всъщност е начинът на тялото да каже: изчакай. Преди да се качим на следващата стълба, нека проверим къде е подпряна стълбата. Да си зададем въпроса дали изобщо беше наша стълба. Може би някога си мечтала за корпоративна кариера, а сега копнееш за спокойствие. Може би си построила бизнес, а днес искаш да го изгориш до основи и да си вземеш „година отпуск“ от собствения си живот. Може би си човек, който може да направи всичко да работи — и точно затова всичко започва да прилича на капан. Това не е дисфункция. Това е разграничаване.

Виждала съм го в приятелки, които напуснаха право, за да станат терапевти. В творци, които спряха да публикуват, защото изкуството им се превърна в алгоритъм. В майки, които плакаха, защото ролята, за която мечтаеха цял живот, не ги накара да се почувстват като себе си. И аз съм го усещала — това тихо срутване, дори когато светът аплодира успехите ти. Не е, защото знаем кои сме. А защото най-накрая имаме смелост да поставим под въпрос версиите на себе си, създадени да оцеляват, а не да цъфтят.

И ако четеш това насред такъв период — ако сутрините ти тежат, ако мислите ти отказват да се подредят, ако бъдещето ти прилича на размит акварел — моля те, не бързай да го оправяш. Не го замазвай с цитат от Pinterest или продуктивен ритуал. Остани в него. Довери му се. Позволи си да бъдеш объркана. Направи си чай и стой до прозореца колкото трябва. Слушай онази тиха част от себе си, която прошепва: „Това вече не е за мен.“ Това не е драма. Това са просто данни.

И после, някой ден — не изведнъж, а нежно — мъглата започва да се вдига. Събуждаш се с желание да рисуваш отново. Или да пишеш. Или да смениш град. Или просто да спреш да се преструваш на сигурна. И постепенно се появява нова яснота. Не онази, която може да се монетизира или представи красиво. А онази, която е тиха, дълбока, устойчива. Твоята. Спираш да измерваш стойността си чрез постиженията. Започваш да намираш радост в обикновеното. Влюбваш се в истинския си живот, не в онзи, който представяш. И може би — просто може би — разбираш, че чувството да се изгубиш никога не е било враг. Било е покана.

Усмивки,
Мая

Сподели
Tweet
Pin
Сподели
Няма Коментари

 


Самостоятелността е една от онези теми, които сякаш всички знаем, че са важни, но в ежедневието често остават „за по-късно“. Когато сутрин бързаме да излезем, е по-лесно ние да обуем обувките. Когато сме изморени вечер, е по-бързо ние да приберем играчките. Когато е разлято, разпиляно или просто „неефективно“, импулсът е да се намесим. Но самостоятелността не се учи от готови действия. Тя се учи от време, пространство и доверие.

Помня първия път, когато оставих детето да си сипе вода сам. Малка ръчичка, голяма кана, напрежение във въздуха. Знаех, че може да се разлее. Знаех, че ще е по-бавно. Но лицето му, когато успя… тази светла искра на „Аз мога“ беше по-ценна от чистия под. Това е самостоятелността – не просто действие, а вътрешно усещане.

1. Малките стъпки изграждат голямата увереност

Самостоятелността не се появява от веднъж. Тя е като растение – расте бавно, ако е поливано редовно. Затова започваме с малки задачи, които детето може да изпълни според възрастта си.

Например:

  • Да избере коя блуза да облече.

  • Да сложи банан или ябълка в чинийка.

  • Да постави чинията си в мивката след хранене.

  • Да прибере две-три играчки в края на деня.

  • Да си вземе книжка и да се настани с нея на дивана.

Тези на пръв поглед дребни неща правят две много важни неща: дават чувство на контрол и показват, че детето е част от семейството, а не просто наблюдател. Когато малкото се чувства полезно, нуждата му да „се съпротивлява“ намалява. То започва да действа с желание, не под натиск.

Важно е да не очакваме „перфектно изпълнение“. Перфектността не е целта. Целта е процесът. Ако той научи как се опитва отново и отново, вече сме на прав път.

2. Средата трябва да кани, а не да ограничава

Едно от най-големите открития за мен беше колко силно средата влияе на самостоятелността. Когато всичко, от което детето има нужда, е на високо и „извън обсег“, то неизбежно се учи да чака, да пита и да зависи. Но когато направим пространството достъпно, детето спонтанно започва да действа само.

Няколко малки промени, които правят огромна разлика:

  • Нисък рафт за дрешките, така че да може да си избере сам.

  • Стълбичка пред мивката за миене на ръце и зъби.

  • Малка кана или дозатор за вода, който може да използва.

  • Шкаф/рафт за играчки, които са на нивото на детето.

  • Хавлия и четка за коса, поставени така, че да може да ги достигне.

Това не е просто организация на дома. Това е послание:

„Ти си важен. Ние вярваме, че можеш.“

Средата възпитава без думи. Тя или дава възможност, или я отнема.

3. Доверието е ключът: по-малко поправяне, повече наблюдение

Много родители (включително и аз) сме изкушени да „дооправяме“ детето. Копчето е малко накриво. Обувките са на обратно. Леглото изглежда „като буря“. Но зад поправянето се крие едно тихо, но силно послание: „Това не е достатъчно добро.“

Когато вместо това просто кажем:
или
„Ти го направи сам.“
ние изграждаме увереност. Не в самото действие, а в детето като човек.

„Видях колко се стара.“

Да, понякога е по-бавно. Да, ще разлива. Да, ще прави по свой странен начин. Но детето, което има право да греши, става смело дете. А смелото дете става уверен възрастен.

Самостоятелността не е бърз процес. Тя е отношение.

Това е ежедневен избор:
да дадем шанс вместо да прибързаме,
да наблюдаваме вместо да поправяме,
да вярваме вместо да контролираме. 

И най-красивото е, че когато детето започне да казва „Аз сам“, вътре в нас се появява едно тихо „Да, ти можеш.“
И двамата растем. 🌿


Усмивки, 
Мая

Сподели
Tweet
Pin
Сподели
Няма Коментари


Наскоро отворих Notes на телефона си и видях 187 чернови: напомняния, цитати, списъци, недописани съобщения, изречения, които някога са значели нещо. Отне ми час да осъзная, че половината не бяха задачи – бяха чувства. Фрагменти от това коя съм била в различни моменти. Прелиствах ги както се преглеждат стари дрехи: някои още ми стават, други – не, трети пазя просто по навик. И тогава ме удари мисълта: отнасям се към емоциите си така, както към личното си пространство – трупам.

Не мислим за емоционалния безпорядък така, както мислим за физическия, но той се натрупва по същия начин – бавно, под прикритието на „може да ми потрябва някога“. Извинението, което никога не получи. Версията на себе си, която някога имаше смисъл. Приятелството, в което още „играеш роля“. Съобщението, което препрочиташ, опитвайки се да го разгадаеш. Тези неща заемат вътрешно пространство. Стоят някъде в системата ти, жужат тихо и източват енергията ти. Емоционалният безпорядък не крещи – той бръмчи. И това бръмчене заглушава собствения ти глас.

Преди няколко седмици реших да разчистя гардероба си. Пуснах си плейлист, направих си кафе и си казах: „Ето го голямото рестартиране“. Но по средата, седнала сред купища дрехи, усетих странна тежест. Спомените бяха пришити във всяка вещ. Сакото от стажа, в който прекарвах повече време преструвайки се на уверена, отколкото да уча. Роклята от пътуване, завършило със скандал. Скъпите обувки, които пазя просто защото „са скъпи“, въпреки че ме болят краката от тях. Осъзнах, че не просто сортирам платове – сблъсквам се със стари идентичности. С момичето, което вярваше, че дисциплината ще излекува тревожността ѝ. С това, което бъркаше амбицията със стойност. С това, което още се опитваше да бъде нечия представа за „стабилност“.

Това е емоционалният безпорядък – не само болка, носталгия или разбити моменти. Това са всички версии на теб, от които си израснала, но още не си погребала. Това е начинът, по който разказваш една и съща история отново и отново, за да докажеш, че си била права. Това е недописаният разговор в главата ти, който никога няма да се случи. Това е „емоционалното пране“, което никога не сгъваш обратно в спокойствие.
Емоционалното разчистване не е бляскаво. Не се усеща като „самоусъвършенстване“ – усеща се като загуба. Започваш, когато забележиш какво носиш със себе си, а то вече не ти трябва. Понякога не е дори тъга – а вина. Вина, че не си била по-прощаваща. Вина, че си си тръгнала, когато е било време. Вина, че не си човекът, който някой е имал нужда да бъдеш. Вината е най-трудното нещо за изхвърляне, защото се маскира като добродетел. Кара те да вярваш, че си „по-добър човек“, ако я пазиш. Но вината е просто емоционален безпорядък с ореол.

Започнах да се отнасям към вината като към чекмедже със стари дреболии. Отварям го от време на време и се питам: „Нужно ли е това още?“ В повечето случаи – не.
Чувството на огорчение – онзи бавно горящ хаос, който се натрупва, когато не кажем как се чувстваме навреме. В началото огорчението изглежда „правилно“. Кара те да вярваш, че мълчанието е сила. Но то не остава чисто – корозира. А когато вече си готова да го пуснеш, то е оставило отпечатък. Понякога разчистването означава да кажеш нещото – не за да бъдеш чута, а за да спреш да го носиш.

Най-трудното за разпознаване е онзи тип емоционален безпорядък, който изглежда като грижа. Прекомерната загриженост. Постоянното сканиране на настроенията на другите. Съобщенията „само проверявам“, изпратени не от обич, а от тревожност. Казваме си, че това е емпатия, но често е изтощение. Когато грижата идва от страх, а не от любов, тя вече не е грижа.

Емоционалното разчистване е избор: кое е твое да носиш и кое не – и връщане на онова, което никога не е било твоя тежест.

При мен често започва с нещо дребно. Например да прегледам старите съобщения и да осъзная колко много пазя „за всеки случай“. В случай че ми потрябват като доказателство. В случай че ми домъчнее. В случай че те се върнат. Това „в случай“ е емоционалният еквивалент на складиране. Част от теб не може да затвори прозорците, защото „финалът“ е твърде окончателен. Но оставянето им отворени не те защитава – просто забавя системата.

Имаше едно съобщение, което години не можех да изтрия. От човек, с когото не бях говорила отдавна. Едно изречение, което някога означаваше всичко. Препрочитах го с месеци, убедена, че съдържа код за това как всичко се обърка. Докато една вечер не осъзнах: това са просто думи. Не доказателство. Не пророчество. Просто пиксели. Изтриването му беше и малко, и огромно – като първия дълбок дъх след дълго задържане.

Емоционалното разчистване не е забравяне. То е връщане. Връщане на енергия. На отговорности, които не са твои. На истории, които принадлежат на миналото. Не изтриваш миналото – просто спираш да го обзавеждаш наново.

Понякога си мисля, че нашето поколение е пристрастено към емоционалния безпорядък, защото го възприемаме като доказателство, че сме живели. Държим белезите и поуките като в албум. Но не всичко трябва да бъде архивирано, за да бъде помнено. Някои уроци са предназначени да се затворят, след като бъдат научени. Някои истории не е необходимо да се преразказват, за да бъдат почетени.

Когато ми идва в повече, но не знам защо, правя вътрешен инвентар. Какво още се върти в главата ми? Кому се опитвам да докажа нещо? Кой спомен още „чака финал“? Пиша ги на лист, като че разчиствам входящи имейли. Някои получават отговор. Някои се архивират. Някои се изтриват. Това не е морално действие. Това е административно. Можеш да обичаш хората и все пак да махнеш призраците им от ежедневието си.

Терапевт веднъж ми каза, че мозъкът приема емоционалните рани като „отворени цикли“ – незавършени задачи, които тихо изяждат вниманието. Всеки път, когато си кажеш: „Трябваше да кажа нещо“ или „Не мога да повярвам, че това се случи“, умът ти го маркира като „недовършено“. Емоционалното разчистване е затварянето на тези табове – не защото са решени, а защото приемаш, че няма да се променят. Това е психологическо счетоводство. А след като ги затвориш, дори тишината тежи по-малко.
Странното е, че емоционалната яснота не изглежда веднага като мир. Първо изглежда като празнота. Шумът го няма и остава тишина, в която не знаеш какво да правиш. Усеща се подозрителна. Почти самотна. Но този покой не е липса – той е пространство. А пространство, когато си свикнала с хаос, може да прилича на скръб.

Не се будиш един ден „разчистена“. Просто с времето осъзнаваш, че вътрешното ти пространство е различно. Че вече не се вкопчваш в обяснения, които болят. Че не препрочиташ стари съобщения, за да си спомниш коя си била. Че спираш да описваш болката си като биография. И постепенно осъзнаваш, че ти е останала енергия - за четене, за почивка, за живот.

Емоционалното разчистване е яснота. И когато започнеш да махаш шума, това, което остава, не е празнота – а мир, маскиран като простота. Мир, който не се показва, а тихо присъства, чакайки да бъде забелязан.

Това не е еднократен акт, а навик. Правиш го достатъчно често, за да можеш да разпознаеш ранните признаци на натрупване. Стягането в гърдите при старо име. Напрежението в раменете, когато някой спомене миналото. Умората, която не е физическа, а вътрешна. Това са напомнянията да „почистиш“ отново. Да се върнеш към себе си.

Мисля, че всички ние имаме някъде емоционални хранилища. Малки кътчета от психиката ни, пълни със спомени за това кои сме били. Спрях да се опитвам да ги изпразня напълно. Просто понякога ги посещавам, забърсвам праха и си напомням, че вече не живея там.

Живея тук – в по-тихото, по-просторното, по-спокойното място. В мястото, което ми дава въздух.

И точно в това е смисълът на разчистването. Не в минимализъм. Не в безразличие. А в присъствие. Да направиш достатъчно място вътре в себе си, за да живееш там, където си – не там, където беше.

Усмивки,
Мая

Сподели
Tweet
Pin
Сподели
Няма Коментари


Когато растях, винаги съм си представяла, че приятелствата трябва да се движат в синхрон. Ако двама души се харесват достатъчно, естествено ще се развиват заедно — с едно темпо, едни и същи уроци, една и съща посока. Но зрелостта показва друго. Понякога ти растеш, понякога другият човек остава точно там, където винаги е бил, и ти се озоваваш в странното пространство между това кой си бил и кой се опитваш да станеш.

Това, за което никой не говори, е че “израстването” на едно приятелство почти никога не е драматично. То е тихо. Започва с малки неща. Спираш за секунда преди да отговориш. Чувстваш се изморена след среща, вместо успокоена. Те говорят с версия на теб, която вече не съществува — тази, която търпеше повече, смееше се на неща, които вече не намираш за нормални, справяше се по начини, които вече не са твои. И няма гняв, няма разочарование. Просто… различие. А „различно“ е трудно за обяснение, без да прозвучи като отхвърляне.

Истинската промяна идва деликатно. Може би работиш върху себе си, а те не са в такъв период. Може би терапията е променила начина, по който комуникираш. Може би родителството е направило границите ти по-ясни. Може би прегарянето те е научило да намалиш темпото. Може би животът те е смирил по начин, който другият човек още не разбира. Всички растем по различни причини — но когато започнеш да избираш различно, хората, които не са се променили, усещат това първи. Твоите нови ръбове. Новото ти темпо. Новото ти търпение. Новите ти граници. Понякога приемат тази промяна спокойно… а понякога я усещат като дистанция.

Неудобно е, когато приятел очаква да реагираш като старото си „аз“: това, което казваше „да“ на всичко, което поемаше емоционалния товар на всички, което се смееше на шеги, които вече не ти се струват безобидни. Когато ти се променяш, динамиката се променя. И тогава идва вината.

„Прекалявам ли?“
„Те бяха до мен преди — защо се отдръпвам?“
„Защо вече не се чувства същото?“

Растежът понякога те кара да се чувстваш сякаш изоставяш хората от миналите си версии, дори когато това е далеч от истината. Не ги отхвърляш — просто вече не се побираш в динамиката, която сте изградили на 19, на 22 или дори на 27.

Най-трудната част е приемането, че приятелствата не винаги свършват. Понякога просто променят формата си. Някой може все още да ти е важен, все още да е човек, за когото тайно се радваш, все още да е част от твоята история — без да е човекът, на когото споделяш всичко. Близостта не е единствената форма на любов. Понякога любовта става просторна. Понякога става спомен. Понякога става „надявам се да си добре”, вместо „разкажи ми всичко”. И приятелството остава — просто по-тихо, по-леко, по-зряло. Преставаш да очакваш те да разберат всяка твоя промяна. Научаваш се да ги срещаш там, където са, без да предаваш това, което ти си станала.

Приятелствата, които издържат през промени, имат едно общо нещо: и двамата позволяват на другия да се развива, без да го приемат лично. Не изискват да бъдеш същата като миналата година. Не се паникьосват, когато динамиката се измества. Настройват се. Слушат. Растат със собствено темпо, но не те наказват за твоето. А тези, които не издържат… често показват ограничението си много преди връзката да се разпадне. Ако някой е обичал само незарасналата ти версия — по-тихата, по-саможертвената, винаги наличната — твоят растеж ще му се стори неудобство. Може да ти кажат „много си се променила“ като укор. Може да тълкуват границите ти като отказ. Може да очакват да се смалиш, за да остане връзката позната.

Но ти не си родена да се смаляваш.

Да израстеш приятелство означава да усещаш реално собствения си растеж. Някои хора ще вървят с теб. Други — не. И двете са напълно естествени. Истинското разминаване идва, когато някой отказва да приеме новата версия на теб и държи на тази, която вече не съществува.

Растежът не винаги означава дистанция. Но отказът да се приеме растеж почти винаги я създава.

Ако има нещо, което научих за приятелствата в зрелия живот, то е: имаш право да се променяш — и приятелствата, които са истински, ще се променят заедно с теб. Може би не с твоето темпо. Може би не по твоя начин. Но с твоята искреност. Всичко останало намира мястото си. А аз единствено мога да съм благодарна, за приятелите, които са до мен.

Усмивски,
Мая

Сподели
Tweet
Pin
Сподели
Няма Коментари

Понякога най-тежките въпроси звучат най-обикновено.
„А при теб какво следва сега?“
„Имаш ли план?“
„Накъде се виждаш след няколко години?“

Хората рядко го питат с лошо. Това е учтиво любопитство, част от ритъма на разговорите. Но за този, който не носи в джоба си подредена диаграма с цели и срокове, въпросът понякога звучи като изпит, за който не си знаел, че трябва да учиш. Ние сме свързали посоката със стойността, сгрешили сме да вярваме, че бъдещето трябва винаги да е по-остро, по-високо, по-ясно.

И така се научаваме да се преструваме, че имаме план. Дори когато имаме само усещане. Само контур. Само тих вътрешен глас, който още се променя.

Аз също съм била там.
Правих списъци, moodboards, цели, графици. Мислех, че ако подредя бъдещето добре, ще се спася от несигурността. Че ако картината е достатъчно ясна, тревогата ще си тръгне. Но истината е, че един „перфектен план“ често ни заключва вътре в човека, който сме били, когато сме го писали. Плановете изглеждат като контрол. А понякога са просто страх.

И има огромно, тихо облекчение в това да си признаеш: „Не знам.“
Не като загуба.
А като живот.

Защото може би двадесетте и тридесетте ни не са дълъг, стабилен път нагоре. Може би са колекция от опити. Малки експерименти. Смяна на посоки.
Може би смисълът не идва от „постоянство“, а от честност.

Най-прекрасните неща в живота ми се появиха не в резултат от план, а в паузите. В онези дни без очаквания. В „нека просто опитам“. В любопитството, а не в стратегията.

Понякога най-важната година не изглежда впечатляващо. Няма повишение, няма големи покупки, няма щедри „резултати“. Има вътрешни разговори. Осъзнавания. Меки промени, които никой не вижда отвън, но които променят всичко отвътре.

Ние обаче сме научени да ценим само видимия успех.
А тихият?
Този, който расте под кожата?

Той често остава незабелязан.

И може би точно тук се ражда свободата да нямаш петгодишен план.

Не бягство.
Не хаос.
А доверие.

Доверие, че можеш да се адаптираш.
Че можеш да се промениш.
Че версията на теб след две години може да иска различни неща – и това не е провал, а развитие.

Петгодишният план предполага, че желанията ни са стабилни. Но хората растат.
Понякога най-смелото, което можем да направим, е да си позволим да не знаем. Да оставим пространство за онова, което тепърва ще разбираме за себе си.

Аз вече не питам „Какво искам да постигна?“.
Питам: „Как искам да се чувствам?“

Спокойна?
Любопитна?
Творяща?
Топла?
Жива?

Когато планираш през усещането, а не през титлата, животът престава да бъде проект. Става пространство. Става дом.

И ако някой ме попита какъв е петгодишният ми план?

Ще кажа честно:
Да остана любопитна.

Любопитството води по-далеч от амбицията.
То не изисква да знаеш.
Само да бъдеш будна.


Усмивки,
Мая

Сподели
Tweet
Pin
Сподели
Няма Коментари


 От години се интересувам от по-естествен, холистичен начин на живот — и честно казано, винаги съм си мислела, че „еко“ означава „скъпо“. Представях си продукти с етикет organic, бамбукови аксесоари и сметки, които няма как да си позволиш, когато имаш две малки деца. Но с времето разбрах, че устойчивият живот не започва от покупките, а от мисленето.

Реших да направя дома ни по-екологичен по прост и достъпен начин — с малки стъпки, които реално могат да се поддържат дългосрочно. И да ви кажа честно — не само не похарчих цяло състояние, а дори спестих пари.

1. Първата стъпка беше да спра да трупам излишни неща

Най-екологичният предмет е този, който вече притежаваш.
Започнах, като разчистих дома — дрехи, играчки, кухненски неща. Подарих това, което не използваме, и оставих само необходимото. С времето усетих, че минимализмът не е мода, а форма на спокойствие. Когато домът е по-лек, и умът става по-лек. Истината е, че макар и да изглеждаше най- лесната стъпка, за да започна да живея по- устойчиво и разумно, всъщност си беше и доста предизвикателно и трудно. Живеейки в 21 век, всички ние сме затрупани от ежедневен маркетинг и живеем с чувството, че постоянно трябва да си купим "и това", защото инфлуенсъра, който следваме го има или го излъчват в предаването, което следим, или дори във филма, който гледаме. Макар и трудно, опитай се да пресяваш качествените неща и никога не попадай в капана на количественото задоволство и консуматорство. 

2. Смених почистващите препарати с домашни

След като станах майка, започнах да се замислям колко токсични съставки има в обикновените препарати. Вместо да купувам „еко“ марки на двойна цена, започнах да си правя собствена почистваща смес:

  • Оцет + вода + етерично масло от лимон – за повърхности;

  • Сода бикарбонат + лимонов сок – за баня и мивка;

  • Оцет + вода+ етерично масло с плодов аромат– за прозорци и огледала.

Работи прекрасно, ухае свежо и не се тревожа, ако децата докоснат нещо след почистване. А относно старите опаковки от препарати и козметични продукти- старайте се да ги иползвате докрай, а след като свършат им дайте втори живот в кошчетата за резиклиране в магазини DM.


3. Отказах се от еднократното

Това беше най-лесната промяна:

  • използвам памучни торбички за пазаруване;

  • бутилка за вода и многократна чаша за кафе/чай;

  • платнени кърпи вместо кухненска хартия;

  • буркани и стъклени кутии за храна вместо пластмасови кутии.

Тези малки навици не само намалиха отпадъците, но направиха кухнята много по-подредена и уютна. 

4. По-малко енергия, повече осъзнатост

Не съм купувала нови уреди, просто започнах да използвам старите по-умно — пералнята на по-ниска температура, сушене на въздух, изключени контакти през нощта. Така не само щадим природата, но и сметките паднаха осезаемо. Само си представете, че до преди 1 седмица нямах сушилня за дрехи. Щом цяла една година успях да гледам породените си деца, които цапат по 2-5 тоалета на ден и всички тези кули от детски дрехи съхнеха на сушило, а не в сушиля, значи и вие може да намалите употребата на вашата и определено ще забележите разликата от тази промяна. Друга хитринка е да пускате пералнята вечер, когато цената на тока е по- ниска, и да сложите разклонители с копчета, за да може да ги изключвате, когато не потребявате енергия.

5. По-чиста козметика и продукти за тяло

Постепенно замених стандартната козметика с по-естествени алтернативи. Използвам масла, като кокосово и бадемово, за почистване и хидратация. Разбрах, че кожата ни има нужда от по-малко, но по-качествено. Замених шампоана и душгела си с твъди бар- сапуни и истината е, че косата ми никога не е изглеждала толкова добре. Разбира се, това е комплексно и зависи от цялостния начин на живот, но определено не бих се върнала към козметиката на масовия пазар, в чиито състав влизат силикони, парабени, сулфати, фталати, формалдехиди, изкуствени оцветители и т.н.

6. Включих и децата

Не исках това да е „моя мисия“. Започнах да говоря с децата си за това защо разделяме боклука, защо пазим водата и защо садим билки на балкона. Превърнахме грижата за природата в игра, а не в правило. Така децата израстват с разбиране, че техните действия имат значение.

7. Дом, който диша

Добавих растения — не само защото са красиви, а защото пречистват въздуха и създават уют. Малко зеленина променя цялата енергия на пространството вкъщи. Сега грижите са повече, но с тях и ползите. Е, признавам си, че някои цветя бързо умряха, защото бяха много изискващи към средата, в която живеят и не им се понрави такава с две малки деца, но силните оцеляха, за което им благодаря и им се радвам всеки ден.

🌸 Какво научих 

Да направиш дома си по-екологичен не означава да изхвърлиш всичко и да започнеш от нулата. Означава да мислиш преди да купиш, да търсиш естествени решения и да вярваш, че всяко малко действие има значение.

Домът ни не е перфектен, но е по-чист, по-тих и по-близък до природата. И това е най-ценното — да живеем в хармония, без излишна сложност, без вина и без излишни разходи. 

Усмивки,
Мая

Сподели
Tweet
Pin
Сподели
Няма Коментари



В днешно време все повече родители се стремят да бъдат „приятели“ на децата си. Искаме те да се чувстват обичани, свободни, чути и разбирани. Но докато тази идея звучи модерно и позитивно, съвременните изследвания показват, че прекалената либералност във възпитанието – липсата на ясни граници и правила – може да има сериозни последствия върху развитието на детето.

💬 Днес ще разгледаме какво всъщност представляват различните стилове на родителство според психологията, какви са техните последствия според науката и защо балансът между любов и структура е най-добрият път за нашите деца.

👨‍👩‍👧‍👦 Основните типове родителство според психологията

Психологът Диана Баумринд и по-късно изследователите Маккоби и Мартин определят четири основни стила на родителство, които се различават по два критерия – топлота и контрол.

🧊Авторитарно (строго) възпитание

При авторитарния стил родителят поставя строги правила и очаква безусловно подчинение. В такава среда има дисциплина, но малко емоционална топлина. Децата, израснали така, често спазват правилата, но действат от страх, а не от разбиране. Според Dornbusch и съавт. (Child Development, 1987), този модел води до ниско самочувствие и трудности в емоционалната комуникация.

🌈Либерално (позволително) възпитание

При либералното родителство детето има почти пълна свобода, а родителят се стреми да избягва конфликти. Топлината и вниманието са налице, но границите липсват. В резултат детето често се чувства объркано – не знае кое поведение е приемливо и кое не. Изследванията на Baumrind (1991) сочат, че тези деца по-често проявяват тревожност и се затрудняват със самодисциплината.

😞Пренебрежително (индиферентно) възпитание

Този стил се характеризира с емоционална дистанция и липса на ангажираност. Родителят осигурява основните нужди, но не участва активно в живота на детето. Това води до ниска самооценка и трудности в изграждането на доверие. Според Maccoby & Martin (Handbook of Child Psychology, 1983), децата, отглеждани в такава среда, често развиват проблемно поведение и емоционална нестабилност.

🌿Авторитетно (балансирано) възпитание

Авторитетното родителство е „златната среда“ между любов и дисциплина. Родителят поставя ясни граници, но с обяснения и разбиране. Детето знае, че има правила, но и че мнението му е важно. Така се изгражда доверие и стабилна връзка. Изследване на Steinberg и съавт. (Developmental Psychology, 1994) показва, че децата, възпитани по този модел, имат по-добър самоконтрол, висока емоционална интелигентност и по-добра академична мотивация.

⚖️ Защо балансът между любов и граници е най-здравословен

Авторитетното родителство съчетава свободата на избора с ясната структура, която дава на детето сигурност. Когато има правила, но и разбиране, децата се чувстват уважавани и защитени.

👉 Те знаят, че могат да споделят, но и че поведението има последствия.
👉 Те се учат да взимат решения, без страх от наказание, но с усещане за отговорност.
👉 Те развиват увереност и самоконтрол – качества, които ще им служат цял живот.

📚 Академични източници и статии за по-нататъшно четене

  1. Baumrind, D. (1966). Effects of authoritative parental control on child behavior. Child Development, 37(4), 887–907.

  2. Lamborn, S. D., Mounts, N. S., Steinberg, L., & Dornbusch, S. M. (1991). Patterns of competence and adjustment among adolescents from authoritative, authoritarian, indulgent, and neglectful families. Child Development, 62(5), 1049–1065.

  3. Maccoby, E. E., & Martin, J. A. (1983). Socialization in the context of the family: Parent-child interaction. In P. H. Mussen (Ed.), Handbook of child psychology (Vol. 4).

  4. Steinberg, L. (2001). We know some things: Parent–adolescent relationships in retrospect and prospect. Journal of Research on Adolescence, 11(1), 1–19.

  5. Darling, N., & Steinberg, L. (1993). Parenting style as context: An integrative model. Psychological Bulletin, 113(3), 487–496.


📖 The Whole-Brain Child – Daniel J. Siegel
📖 How to Talk So Kids Will Listen & Listen So Kids Will Talk – Adele Faber & Elaine Mazlish
📖 Parenting with Love and Logic – Charles Fay & Foster Cline
📖 Parenting and Emotional Resilience in Early Childhood – Stanford University, 2020

🗓 Примерен седмичен режим и фрази за въвеждане на граници с любов

💛 Използвайте обяснения вместо заповеди:
„Не пипай, защото е горещо и може да се изгориш.“

🌱 Бъдете последователни:
Ако нещо е забранено днес, нека бъде забранено и утре.

🎨 Давайте избор:
„Искаш ли да облечеш синята или зелената блуза?“

🕊️ Говорете за чувства:
„Разбирам, че си ядосан, но удрянето не е решение.“

💫 Хвалете усилията, а не само резултатите:
Така детето развива вътрешна мотивация, а не страх от грешки.

🕒 Примерен дневен ритъм за малко дете:

  • 07:30 – Събуждане и закуска

  • 09:00 – Игра/разходка

  • 12:00 – Обяд

  • 13:00 – Следобеден сън

  • 15:30 – Творческа дейност (рисуване, четене, конструктор)

  • 18:00 – Вечеря

  • 19:30 – Баня, спокойна игра

  • 20:00 – Време за лягане

Този вид рутина дава на детето структура и предвидимост, а любящият тон показва, че границите не са наказание, а грижа. 💖

🌸 Заключение

Родителството не е състезание по „строгост“ или „свобода“. То е път на учене – за нас и за децата ни. Когато обичта върви ръка за ръка с граници, ние отглеждаме емоционално стабилни, уверени и отговорни личности, които знаят как да се справят с живота.

Усмивки, 
Мая

Сподели
Tweet
Pin
Сподели
Няма Коментари
Нови публикации
Стари публикации

За мен


"The only way to do great work, is to love what you do"
Steve Jobs

Fresh new mommy ♥ Traveller ♥ Vegetаrian ♥ Animal lover ♥ Zero-waste girl♥ Album and invitation designer ♥

Абонирай се

Click here to show form

Последвай ме

Скорошни публикации

Архив

  • ▼  2025 (28)
    • ▼  December (5)
      • Vision board: защо продължавам да го правя всяка г...
      • Детска приказка за Костенурката Дъхинка
      • Какво всъщност означава да обичаш живота, който ве...
      • Защо, когато се чувстваме "изгубени", всъщност озн...
      • Как да насърчим самостоятелността при малките деца...
    • ►  November (4)
      • Емоционално разчистване за начинаещи
      • Как се променя приятелството, когато порастваме
      • Свободата да нямаш 5-годишен план
      • Как направих дома ни по-екологичен, без да похарча...
    • ►  October (4)
      • Защо либералното възпитание може да е вредно за де...
    • ►  September (1)
    • ►  June (2)
    • ►  May (1)
    • ►  April (4)
    • ►  March (5)
    • ►  February (2)
  • ►  2024 (3)
    • ►  February (2)
    • ►  January (1)
  • ►  2023 (6)
    • ►  September (1)
    • ►  July (1)
    • ►  June (2)
    • ►  April (2)
  • ►  2019 (3)
    • ►  August (1)
    • ►  June (1)
    • ►  March (1)
  • ►  2018 (6)
    • ►  December (2)
    • ►  November (2)
    • ►  October (2)

Created with by BeautyTemplates

Copyright © 2025 Maya Kostadinova

All Rights Reserved