Като майка на породени деца съм минала през всички тези етапи. Двете ми деца имаха напълно различен път към думите и именно това ме накара да осъзная колко често, с най-добро намерение, допускаме грешки, които всъщност могат да забавят речта, вместо да ѝ помогнат.

1. Говорим вместо детето, защото го познаваме твърде добре

Това е една от най-невидимите грешки, защото изглежда като грижа. Ние сме до детето по цял ден, разчитаме погледа му, жестовете, звуците. Знаем какво иска още преди да го покаже.

В моя случай това се случваше най-често с по-малкото ми дете. Когато посочеше нещо, аз веднага казвах думата вместо него. Мислех, че му помагам. Всъщност му отнемах възможността да направи опит сам.

Когато започнах да изчаквам- дори само няколко секунди- се появиха повече звуци, повече опити, повече участие. Понякога мълчанието на родителя е покана детето да говори.

2. Поправяме произношението твърде рано и твърде често

Много родители вярват, че ако не поправят детето веднага, то ще „научи грешно“. Истината е, че в ранна възраст неправилното произношение е част от процеса.

И аз съм казвала: „Не се казва така“. Забелязах обаче, че след такива моменти детето ми ставаше по-предпазливо. Вместо да експериментира с думи, предпочиташе да мълчи.

По-късно осъзнах, че много по-ефективно е просто да дам добър модел. Ако детето каже „топка падна“, аз да отговоря „Да, топката падна“. Без корекция, без натиск- само пример.

3. Очакваме речта да се развива по „график“

Една от най-големите клопки е сравняването. С други деца, с таблици, с „нормите“, които сме чели.

При мен това се засили, когато второто ми дете не следваше темпото на първото. Започнах да се вглеждам повече в броя думи, отколкото в желанието за общуване. А истината е, че детето можеше да разбира много, да общува активно, но просто още да не говори толкова.

Речта не се развива линейно. Има скокове, има паузи, има периоди на натрупване, които не се виждат веднага.

4. Подценяваме значението на жестовете и невербалната комуникация

Често чувам родители да казват: „Той сочи, но не говори“. Това обикновено се възприема като проблем, а всъщност е добър знак.

Жестовете, мимиката и воденето за ръка са мост към речта. Те показват желание за контакт. В нашето семейство именно жестовете бяха първата крачка към думите.

Когато ги приемем като част от комуникацията, а не като нещо „по-лошо от говоренето“, даваме на детето сигурност да продължи напред.

5. Разчитаме прекалено много на екрани

В моменти на умора екранът изглежда като спасение. И аз съм го използвала. Но с времето забелязах ясна разлика – най-много думи се появяваха не след клипчета, а след време заедно.

Речта не се учи пасивно. Тя се развива в диалог- когато детето е чуто, когато някой му отговаря, когато има емоционална връзка.

6. Говорим малко, но очакваме детето да говори много

В ежедневието често вършим нещата мълчаливо- обличаме, храним, подреждаме. А после се чудим защо детето не използва думи.

Едно от най-простите неща, които започнах да правя, беше да описвам. Не специално, не „учебно“, а естествено- какво правим, какво виждаме, какво предстои.

7. Отлагаме консултацията, защото се страхуваме

Много родители отлагат срещата с логопед, защото думата звучи страшно. И аз бях така. А когато най-накрая потърсих съвет, осъзнах, че това не беше диагноза, а подкрепа.

В нашия случай консултацията ми даде спокойствие и конкретни насоки как да подкрепям речта у дома чрез игра и общуване.

Какво е най-важното, което научих

Речта не се развива под натиск. Тя се развива в сигурна среда, в която детето се чувства прието, чуто и спокойно. Грешките са част от пътя, но когато ги осъзнаем, те се превръщат в инструмент за растеж- и за нас, и за децата ни.

Ако искаш може да погледнеш поста ми за "Речевото развитие от 0 до 3 години-  какво е норма и кога да потърсим логопед - MissKostadinova.